
Прочетен: 13538 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 23.02.2014 16:36

Любовта из душата ми броди
гони сън, сред мъгли от тъга,
все към твоите пътища води,
скрила вяра, да зърне в нощта.
Приютена, гонена, в тайни,
тя сърце ми за дом си избра
с радост, мъка, случайни,
примирена и скромна живя.
Не намерих достатъчно сили,
нямах воля и твърда ръка,
да и кажа тез думи немили,
да прогоня навън по света
и помагах със сетните сили,
обезсилен, живях с любовта.
Исках само да бъде щастлива,
споделена, на леки крила,
и когато с букети коприва
често гонеха с груба ръка,
утешавах и мъката дива ,
и приемах за своя вина !
Остарях и домът ни се срути,
нямам силите пак да строя,
а молбите остават нечути,
да отиде при други сега!
Само аз, във времето зная,
че без дъх, без сълзи в самота,
тя подмяната, даже изтрая
и надеждата взе за сестра.
Угнетено, накрая изплака:
„Ти виновен си, болен и стар,
а край тебе, онази с косата,
гони обич, приятелски дар!”
Какво да и кажа без рани,
все безмълвен, десетки лета,
само дума и стон неразбрани,
промълвих и задавен сега:
„Боли те, но чуй за последно,
припознала си чужда любов,
а илюзия, нещо най-вредно,
си превърнала в обич и зов!”
Полудяла, от болки терзана,
се заскита и денем и нощ,
после тихо, прибра поругана,
разпиляла и сила и мощ!
С изподрани ръце ме обгърна,
с нежен дъх разтопи моя лед
и душата ми топло прегърна,
тиха музика стеле отвред!
- Не гони ме- пророни накрая
- и прости ми несгоди и гнет,
аз вината си, вече я зная,
изтерзах те, години наред.
Разреши ми при тебе до края,
пак звезди да ти нося безчет,
да се сгуша, спася от безкрая,
на сърцето ти вярна- привет!
Остани, моя скъпа, безценна,
още имаме хляб и сълзи,
тя душата остава нетленна,
и съдбата си, с мен сподели!

