Амбициозната ни майка си беше внушила ,че имаме музикални заложби. С много труд и постоянство сестра ми вече свиреше на акордеон. Бях на 5-6 години, когато с големи усилия бе доставена от Унгария професионална цигулка за мен. Явно е имало и уроци, защото до днес мога да хвана лъка правилно, с кутрето накрая.
Скърцащият звук ме вбесяваше и с крайно нежелание я вземах в ръце. Харесваше ми само лъка – еластичен , зрав, с „тетива”, която се обтяга. Резултата от музикалното ми обучение беше плачевен. С лъка на цигулката гонех кокошките на баба ми и изстрелвах моливи,клечки и каквото ми попадне като Вилхем Тел. Почти не реагирах на педагогическата и силова обработка. Родителите, за моя радост, продадоха цигулката.
Като войник бях по поддръжката на техниката в ШЗО – Плевен. Жаргонно казвахме, че отглеждаме фазани – това бяха школниците които за 6 или 12 месеца ставаха младши офицери. Висшистите бяха освободени от служба, но това трая 1-2 години. Принудиха ги да служат след дипломиране 18 месеца. Ние по-малки от тях с 5-6 години, редници ги посрещахме, настанявахме и въвеждахме в нецивилизованата действителност. Повечето бяха семейни, хора с утвърдени навици, интелигентни. Да унищожиш 18 месеца от живота на тези хора беше нелепо. Но партийната повеля, за защита на родината, не се оспорваше от никого.
Силно впечатление ми направи един слабичък мъж с калъф от цигулка в ръка. Къде е тръгнал с тази цигулка. Ясно ми беше, че старите пушки ще го изядат. Можеше и цигулката да пострада. На хората с добри обноски, хигиенни навици и индивидуални вещи не се гледаше с добро. Правилото беше всички да сме еднакво деградирали.
Вечерта го извиках и му обясних как стоят нещата.Казваше се Христо и беше завършил консерватория с тази цигулка.Изслуша ме внимателно и каза:
- Не я нося да парадирам, че мога да свиря, това обаче е занаят, който изисква постоянно да се упражнява, иначе се губят уменията. Подобно е с владеенето на езици, ако не се поддържат, думите, наученото се забравя. Аз съм музикант и това е моето оръдие на труда. Тук всички сме временно.
Чистех зала с допотопна военна техника и му предложих да заключим цигулката там, както и да го пускам вечер да свири. Условието беше да слушам и да не казва на никого, иначе карцера ни беше вързан в кърпа. Препрочитах Ад на Данте Алигиери. Казармата е мястото където можеш да оцениш величието на това произведение и автора му. Към опитите да запазя интелекта си се добави и музиката. Ненавистта към цигулката прерастна в любов. Най- ми харесваха: „Четирите сезона” на Вивалди и „Малка нощна музика” на Моцарт.
Ицо се стараеше да свири максимално тихо и понякога цигулката издаваше звук подбен на човешки дъх. Споделих с него, разказах му и за моята цигулка. Ицо се смееше от сърце:
- И аз така започнах, но моите родители са били явно по- изобретателни. Сега не мога без нея, тя е продължение на ръцете и душата ми. Това което каза спонтанно, че чуваш човешки дъх е най-високият комплимент който съм получавал. Сред музикантите се приема като майсторлък и голяма рядкост.
Минаха месеци, в залата да слушат идваха и други съкафезници. По стар български обичай се появи и предател. Една вечер ни хванаха, наказаха за нарушаване на бойната готовност и всичко свърши.
Десетина години след това, Стефчо, сина на колежката Жени отвори вратата на лабораторията. Слаб с очила, в ръка с цигулка в чер калъф, по голяма от него.
- Къде е мама- гласът му почваше да мутира.
- Сега ще дойде- успокоих го аз- а ти със тази цигулка само свириш ли ?
- Че какво друго да правя.
- Много си назад . Лъкът и става за изстрелване на стрели , за лов. Може да свалиш някоя гарга или патица.
Очите на Стефчо светнаха, веднага разбрах че семето е посято в добра почва. След 4- 5 дни Жени беше като оса:
- Едвам го накарах да каже кой го е подучил. Сега ти ще купуваш нов лък.
Какво да се прави – цигулки!
Спокоен ден за теб!:-)
Живот, какво ли няма в него? И весели и тъжни случки. Търкаля се колелото...
Хубава вечер!
