Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2014 13:32 - Какво става в българското политическо пространство и то точно по начина, по който става?
Автор: vladostoy Категория: Политика   
Прочетен: 2640 Коментари: 1 Гласове:
6



 От 07.11. 2014 г. България има ново правителство. Коментарите около парламентарната коалиция, излъчила това правителство, и нейната управленска (реформаторска) програма не секват. Нещо на пръв поглед необичайно се случи, за да се стигне до коалиционно споразумение между две партии, не разполагащи с мнозинство в НС да съставят правителство, в което има отреден висок пост на представител на трета партия и което разчита на парламентарна подкрепа, освен от трите участващи в правителството партии, и от четвърта партия, подписала общата Програмна декларация за приоритетите в законодателната и управленската дейност на този екзотичен за нашите географски и културни ширини политически съюз. Странно е наистина коалиционното споразумение за съставяне на правителство да е подписано от две партии, в правителството да участва и трета партия, не подписала това споразумение, а парламентарното мнозинство да се гради върху Програмна декларация, подписана – освен от трите управляващи партии – и от четвърта партия, споделяща прокламираните в декларацията законодателни и управленски приоритети.

Преобладаващият рефрен в коментарите за този нов политически феномен у нас има две тоналности: „така се прави в много от страните с утвърдени демократични политически традиции“ или „това е единствената смислена национално отговорна политика, която днес може да извади България от кризата“.

Но какво всъщност се случи и защо се случи именно така? И защо аз твърдя, че случилото се е само на пръв поглед необичайно или странно?

Без да хиперболизирам (като граждански феномен и като значение) протестите от 2013 г., те като че ли белязаха началото на края на „прехода“, както неговите протагонисти гальовно наричат 25-годишния период на грабеж и беззаконие, докарал хората до ръба на тяхната търпимост. „Казусът Пеевски“ беше само фитилът, който взриви дълго трупаното негодувание. Хората се събраха на площада, огледаха се един друг, взаимно си дариха доверие и подкрепа, сдобиха се с нова увереност в себе си – че не са сами, че са много, че споделят общи чувства и желания и, че една справедлива кауза наистина е в състояние (никой не вярваше в първите дни на протеста) да трансформира иначе резигнираните в себе си обезверени граждани в сила, способна да наложи своята воля на управляващите. Аз бях там (и съм благодарен на съдбата, че ми поднесе този дар) и видях, и почувствах всичко, което току-що описах. Но не съм бил единственият, който е почувствал и осмислил непреклонността и силата на протеста, и най-вече неговия бъдещ потенциал. Освен другите протестиращи, които вероятно са изпитали същото като мен, конструкторите на „прехода“ и привилегированите участници в грабежа на държавата много ясно са си дали сметка, че оттук нататък правилата на играта вече не могат да бъдат същите. И тъй като те, както и техните жертви, много добре съзнават какво са извършили (едно престъпление спрямо народ и държава, без аналог в историята), страхът от възмездие (съчетан с ненаситната им жажда за още и още грабежи) задейства техния инстинкт за самосъхранение и те начаса прибегнаха към реализацията, доколкото всички лостове на властта са в техни ръце, на един вече готов план (етап от ешалонираната схема на грабеж и последващо дегизиране на крадците като неизбежни спасители на ограбените) за подобаващо на ситуацията преформатиране на политическото пространство в страната.

Тезата, която искам да защитя – че настоящата конфигурация на партийното представителство в НС и необичайният на пръв поглед състав на парламентарното мнозинство и правителството са следствия от едно добре премислено и умело реализирано политическо инженерство – струва ми се, може да хвърли повече светлина върху процесите, протичащи през последната година в българското политическо пространство.

Поддръжниците на политическото (икономическо, културно, обществено, управленско) статукво у нас могат да имат само една цел: запазване на властта. Тази цел неизбежно (след 25 години престъпно управление и осезаеми признаци, че гражданско недоволство тепърва ще набира сила) е съставена от две компоненти: 1) преформатиране на политическото пространство чрез създаване на нови партии и коалиции от стари и нови партии (респективно отслабване влиянието на „старите“ партии на „прехода“), създаващи впечатление в електората, че нямат връзка със или са скъсали връзката си с „обичайните заподозрени“, дирижирали политическите и икономическите процеси у нас през последните две десетилетия и 2) провокиране на такава икономическа ситуация (срив на енергетиката, икономиката, финансите и бюджета) в страната, която да предполага загърбване на политическите противопоставяния в името на „спасението на клета майка България“, като крайната цел на този съглашателски процес е партиите, участващи в него, както и зрителите на този спектакъл, да преглътнат с цената на морален компромис този политически инцест като неизбежност и така въпросът за вината (за съсипаната и ограбена държава) да стане контекстуално неуместен.

Тази обяснителна схема до голяма степен прояснява 1) защо Реформаторският блок е тромава и неработеща компилация от биографично и идеологически-ценностно противоречащи си партии и 2) защо сега имаме правителство, в което има представители на взаимно изключващи се като идеология и като управленска философия партии и защо тези  партии подписаха една Програмна декларация, прокламирайки с това своята парламентарна подкрепа на правителството.

Естествено надеждата умира последна (все още се надявам, че тезата, която лансирам тук, е само една хипотеза) и аз ще продължа – поне в следващите няколко месеца – да подкрепям Реформаторския блок, неговата парламентарна група и правителството, от което той е неразделна част. Но тази моя подкрепа ще е функция на критическата ми оценка на всичко направено и ненаправено от тях (РБ, ПГ на РБ и правителството). Чадърът и свирката все още висят на закачалката и при необходимост ще ги приведа в действие.



Гласувай:
7



1. andrei - Тази стъкмистика,която си направил на "протестите",
10.11.2014 14:32
внимателно изпускайки,че бяха платени,а нескопосаното хвалебствие на "Мераклийския Блок",е като за пред хората -пускайки по някоя критика към тях,говори че нищо не си разбрал от процесите които текат.Съжалявам,че си си изгубил напразно времето,марширувайки по улиците с групичката от платени маргинали.Няма стари и нови партии.Има комунистическо-милиционерски секти с променени имена,чиято цел е запазване на властовото статукво.Колкото до новото скалъпено правителство,добре е да знаеш,че единствената му цел е да спаси Мутрата Борисов, на когото времето изтече...а тези които се хванаха на въдицата му,ще потънат в политическото небитие заедно с него.Както казва един известен журналист:"Хубавото тепърва предстои".

П.П.-Най ме впечатли и изкефи последният абзац на поста,където декларираш подкрепата си за "Мераклийския Блок",с което даваш и своята заявка за участие...Зер сега е времето да се поплаче за службица!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vladostoy
Категория: Политика
Прочетен: 300829
Постинги: 235
Коментари: 390
Гласове: 391
Блогрол
1. Архивите на БКП
2. Банките, политиците, специалните служби
3. Българският проблем
4. ВИП клиентите на ДДС мафията
5. ДОКЛАД НА КОМИСИЯТА ДО ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И ДО СЪВЕТА Паметта за престъпленията, извършени от тоталитарните режими в Европа
6. Здравната реформа
7. Цената на нашия вот
8. Защо липсва българската приказка за комунизма?
9. България все още няма доктрина за националния въпрос
10. Българската енергийна "политика"
11. Проблемът е системата
12. Ноам Чомски за общественото образование
13. Българите скоро ще си намерят нов "надеждоносец"
14. Състоянието на нещата
15. Как се харчат държавни пари
16. Върхът на айсберга
17. Прелестите на социализма
18. Властта трепери да не се събудят гражданите
19. Доброто в страната на тарикатите и продажниците
20. Властта: най-големият престъпник в България
21. Архитектите на ЕС не са целели това да бъде демокрация