Инката се завърна в бащината къща, да види и да помогне на старите, годината беше 1947. Беше единственият син на Минка и Йордан, изучен с големи усилия, перипетии и лишения. Бедността, надеждата и мечтите го бяха направили ремсист и комунист, готов за идеята да даде живота си и здравето, без условия и колебание. Беше бит и изтезаван в казармата, изключван от гимназията, но пред никого не коленичеше и вярваше ,че утре, ще е по- добре. На фронта отиде доброволец, млад и смел, на гърдите се върна с ордени и медали за боева заслуга, за воинска доблест и чест... и с много мъка и болка за загиналите другари. Беше завършил два семестъра икономика, но Партията му поръча да стане офицер и учеше в Народно военното училише - Търново ( днес Национален военен университет „В. Левски”).
         Гол до кръста, чистеше обора на животните, когато лопатата удари в нещо твърдо, бяха десетина големи, козлени чували, пълни с жито. Тяхното жито беше по- малко, както и нивата, която едвам ги изхранваше, пазеха го в хамбара – голям, дървен сандък. Явно, това е чуждо жито, досети се че тази седмица, бирниците събираха натуралния данък и всичко започна да се изяснява. Това си е престъпление и укриване, сигурно на чуждо, кулашко жито. Приседна побяснял от яд и зачака баща си да се върне от чешмата с бурето за вода и каруцата, теглена от стария, уморен кон. Не мина много време и дочу псувните на бащата, портата все заяждаше и се отваряше трудно. Силен и жилав българин, на гола поляна беше направил къща на два ката, обор, градина, отгледал с бабата три деца. Беше се изучил да шие и имаше крачна, шевна машина „Сингер”, така че пари за дрехи не се даваха. Е, понякога не уцелваше добре размера и кройката, но това на село, нямаше голямо значение. Синът му Серафим, който приятелите и хората наричаха галено Инката, го гледаше строго и изпитателно.
        - Кво си ме дзяпнал – избоботи Йордан, досетил се каква е работата – зарий чувалите добре!
        Инката понечи да каже нещо, но железният поглед и свитите устни на баща си, познаваше  отлично. Вечерта седнали на софрата се престраши:
        - Татко, аз съм комунист, имам авторитет, хората ме уважават и подобни неща няма да търпя. Ако ги намерят в нашата къща, ще ме изключат от Партията и изгонят от военното училище.
       - И кво от това, много партии съм видял, ни една свястна. Точно щот си комунист, при мен не търсят и подминават ! Може би искаш да ме издадеш, много важно, тук Сибир няма, най- много да си почина и отдъхна от кърската работа - каза Йордан и пресполови юзчето със скоросмъртна, гроздова ракия.
        Мама Минка се прекръсти, кротко и миролюбиво каза:
        - Миле, дошъл си си за два, три дена, не се карайте! Живота е кратък за кавги и разправии !
       - На кого е житото дето криеш – тихо попита Инката.
       - Няма да ти кажа, чуждо главоболие не ти трябва, па и може да изгорите човека. Само да знаеш, че е добър и работлив, приятел, на когото съм много задължен. Когато беше ученик, една волска кола с жито не стигаше за ученето ти на година. Бирниците бяха същите, тогава той скри моето жито, сега аз крия неговото! Да помогнеш в беда, това е моята истина и политика, твоята не разбирам и не ме интересува !
       Инката не можа да заспи! На другият ден, зарови чувалите по- добре и не каза на никого. Години след това разказваше на сина си тази история, оценяваше, че баща му е постъпил правилно. Парите да се изучи, бяха стигнали само за него, сестрите учиха до 8 клас. Независимо, че живееше в държавен  двустаен апартамент, под наем с две деца, взе и двете дъщери на сестрите си, докъто се изучат в Габрово. Огънят в печката хвърляше мека топлина, храна и учебници имаше за всички и разликата в пола и възрастта на децата, нямаха никакво значение. Жена му, мама Пепи се грижеше за всички като орлица и нежна майка ! Целият си живот посвети на хората, помагаше на всички с каквото може!  Пословичен е случаят през 1953 година, когато завършва Генералщабната академия „Р.С.Раковски”в София и среща на улицата един малък рейс екскурзианти от родното село Сломер. Не могат да намерят места в хотел и той ги пребира в едностайния, служебен апартамент. Как и къде са спали не е ясно, мама Пепи бременна в седмия месец с второто дете, само си спомняше, че не е можела да се добере до тоалетната, а Инката и казвал да почака !? Добротата им, не оставаше ненаказана, плащаха чужди грешки, неблагодарност и сметки. Постоянно се местеха - Свищов, София, Павликени, Ямбол, Габрово, военната служба го изискваше.
        Инката и мама Пепи, отдавна се преселиха в отвъдното, дано е по- добро място. Останаха скъпите спомени и дълбоката благодарност в сърцата на поколенията, приятелите и хората!