Постинг
13.07.2011 14:02 -
Миле
Автор: dedenze
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2456 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 13.07.2011 14:06
Прочетен: 2456 Коментари: 4 Гласове:
3
Последна промяна: 13.07.2011 14:06
Така галено, наричаше десетките си внуци и правнуци, нашата баба Минка. Беше малка и прегърбена жена с голямо и топло сърце. Времето, бедността и неволите бяха рисували бездарно и неуморно по бялото лице и ръце, но не бяха отнели радостта с която ни посрещаше, веселието и свободата, за нашите детски щуротии. На въпросите ни – може ли, още преди да сме казали какво, отговаряше – да е. Пъргава и работлива, докато и разкажем как сме и какво правим, гозбата беше готова, най- добрите плодове набрани, измити и сложени на масата. До днес, всички си спомняме с носталгия за вкусните ястия и нейни специалитети. Мечтаем за закуска с догалач – баница от една кора, със сирене и нагъната като хармоника.
Всеки ден готвеше за 4- 5 човека, имаше в къщи всички видове зеленчуци и подправки. В градинката и за първи път разбрах, че истинските домати са покрити с финен мъх и имат сладък, неописуем вкус. Грижеше се за 100 – 150 кокошки, пуйки, прасе и 3-4 овце. С малкото лозе, от отбрани десертни сортове в двора се занимаваше само тя – пръскане, резитба, бране , заравяне през зимата… Беше отгледала три достойни деца и имаше от тях 3 внука и 3 внучки. Никога няма да забравя, една година в която предеше вълна на пейката и тихо ронеше сълзи.- Бабо какво се е случило, защо си тъжна ?
- Няма нищо страшно миле. Плача, че вече не съм полезна, другите ходят на къра изкарват пари, а аз вече не мога.
- Как, ти поддържаш двора и къщата, готвиш ни, чистиш и переш, нас гледаш ?
- Това не е работа миле, дребно задължение.
Когато поотраснахме, живо ни интересуваха любовните истории и проблеми. Все я питахме как са се запознали с дядо, на чешмата ли, напил ли е водата, взел ли е китката и? Тя се смее от сърце и разказва:
- Туй с китката и водата, ви учат по книгите, ама не е много вярно. Там на чешмата се срещахме, нямаше други събрания, рядко на мегдана по празници имаше хоро. Та и дядо ви, ме пресрещна там, бях с кобилица и два големи медника пълни с вода.
- Сигурно ти е помогнал да ги занесеш – подсказвахме нетърпеливо.
- Не беше приета такава работа, той да носи. Гледаше ме строго и тихо процеди през зъби : “Ако не ме вземеш, ще те убия !” Туй беше уговорката, аз бях 3 години по-голяма от него. Харесал е как работя.
- Значи без любов, по сметка – подскочих аз.
- Какво е това любов, можеш ли оцени един човек за час и ден, два.Тя любовта идва после, когато истински разбереш, що за човек е. Родителите имаха тежката дума тогава, те преценяваха най-точно, няма баща и майка да искат лошо на детето си ! Сега яжте пилешка чорбица да пораснете, другото е лесно. – баба Минка ,неусетно беше сложила масата и във въздуха се носеше вкусен аромат на топъл хляб и натурално пиле.
Питал съм я, кое е най- страшното нещо на света. С премрежени от сълзи очи казваше:
- Няма по-страшно от това, да изпратиш детето си преди тебе, на никого да не се случва ! Няма справедливост на този свят.
Беше изпратила син и дъщеря, дядо също. Беше се смалила, а лицето и восъчно бяло под черната забрадка. Видеше ли ни, очите и радостно запламтяваха и на всички ни викаше не по име, а миле, миле !?
Когато почина, под дюшека и намерихме две сухи корички хляб, явно заделени за черни дни. Това беше и наследството за нас живите, за което, ще сме и благодарни цял живот. Дано почива в мир, сред близките си хора!
