Когато за първи път се качих на сърф, Ахтопол беше едно малко и приятно градче. Нямаше големи, кичозни хотели, учители по сърф. Имаше ограден евин плаж. Приятно се изненадах, че без никакво обучение подкарах сърфа. Вятъра духаше от към сушата и за няколко минути се отдалечих значително. До тук добре, но не иска да върви срещу вятъра.

       Започнах нескончаеми опити да се върна на плажа. Вятърът беше силен и ме тласкаше все по- навътре. Реших да плувам, като бутам сърфа пред себе си. Той беше самоделен, тежък с голямо платно. След десетина минути стана ясно, че мисията е невъзможна. Хвана ме шубето и за секунди си спомних всичко което знам за мореплаването. Спомних си и как се научих да плувам. По-големите момчета ме хвърлиха  в средата на дълбок басеин. Докато се добера до стената, вече знаех да плувам. Да се спася мога, но трябваше да зарежа сърфа. Не става, колегите и приятелите щяха да се майтапят с мен цял живот.

       След много опити, хванах чалъма как да вървя наляво срещу вятъра. Бавничко, но се движа към брега. Оцених, че излизам много далеч от „базовия лагер”. Не посмях да правя каквито и да е корекции, бях се изморил достатъчно. Носа се вряза в пясъка и с радост стъпих на сушата. Радостта беше кратка. Писъци, закани, миди и камъни летяха към мен. Бях акостирал по средата на евиния плаж. Гледката беше повече неприятна. Негодуващите жени не предполагаха, че съм кацнал принудително и спасително. От към морето плажа не беше ограден. Воайорите пристигаха на надуваеми дюшеци с малки театрални бинокълчета. Подвиквах, че не гледам и с максимално скорост, теглех сърфа извън зоната на техния плаж.

      Легнах до сърфа, сили не ми останаха. След време се появи едно по- младо от мен момче, от съседната станция. Попита може ли да покара сърфа. Веднага се съгласих при условие, че го закара при моите хора. Момчето караше добре и със завист го гледах как лети във всички посоки. Взех няколко бири на вересия и се прибрах при компанията. Бях решил да не разказвам за перипетиите си. Гледаха ме дяволито и един каза:
     - Много добре караш, не може да ти е за първи път и как оцели евиния точно в средата. Утре и аз ще пробвам.
      Почивната станция беше на института и всички се познавахме. Вечерта една симпатична колежка с усмивка ме пита:
      - Днес видя ли ме на евиния.
 Не я бях видял, всичко стана за секунди, но с достойнство отговорих:
      - Видях те, отлично изглеждаш, но предпочитам да те видя на друго място.
Така и не се срещнахме на „друго място”. Младите сега е трудно да разберат този разказ. Евиният плаж не съществва той е навсякъде, достъпен за всички.
По -трудно е да срешнеш облечени, още по –трудно  с чувство за срам, а не е и нужно.

    За сърфа, първо потренирай и учи, после карай.