Люси беще огромна и грижовна, свиня майка. Моя скъп братовчед от няколко години си я гледаше. Тя се отблагодаряваше с малки, розови прасенца повече от бозките си. Дойдеше ли време за хранене, всяко си знаеше мястото, а тези за които нямаше цицка идваха при неговите биберони и шишета. Люси лягаше внимателно и пазеше всяка рожба.
        Беше дошло време за ново заплождане. В съседното село, на половин километър имаше нерез на име Йорго. Вместо да стресираме Люси с автотранспорт, братовчеда реши да я заведем на собствен ход. Вървях напред със свежи клонки в ръце и подмамвах, а той след нея с тънка пръчица я направляваше. Люси беше над 200 кила, вървеше и добродушно грухтеше. Пристигнахме успешно, срещата беше договорена и стопанката изведе Йорго. Още като го видях разбрах, че няма да свърши работа. Беше три пъти по- малък от нея. В интерес на истината, той положи големи усилия. Опитваше се да я качи.
        Квичеше, обикаляше и се изсилваше. Подлагахме му камъни и тухли под задните крака. Вадеше и въртеше инструмента приличащ на дърводелски свредел, но уви. Люси кротко чакаше-без резултат. На оградата, стоеше и собственичката. Успешен акт и носеше 25 лева. Накрая на Люси и писна и му удари една глава. Йорго засрамен и обиден се упъти към най близката кална локва и се отъркаля в нея да охлади страстите. Картината беше неописуема. Стопанката му пищеше вече неистово:
       - Не стига,че не свърши работа ами сега кален, какво ще те правя.

      Умирах от смях, а на братовчеда му се беше стъжнило. Нямаше друг нерез наблизо. Прибрахме се безславно. След толкова емоции, Люси хапна обилно и си легна, а ние ударихме по една ракия. Сцената и преживяването бяха достойни за филм. Нямаше още такава битова техника, да запаметим мига.

      И при хората е така – не всеки може да свърши работата.