Изтичат през миглите капки последни,
наоколо жълти листа,
а мислите често са повече вредни,
изчезва и бавно света.

Любов на трохи, често крадох,
а тя ми дари самота,
мечти и илюзии, всичките дадох,
остана една пустота.

Вървя и умувам, що повече искам,
отгледах и мои деца,
и мъча се силно до край да потискам,
копнежа по нежна ръка.

Химера, че утре, ще хлопне вратата,
ще стане пак светло, нали.
Ще влезеш, обичана, против съдбата,
това ще се случи – дали ?

Когато си гладен и болен и беден,
от огън дори се лиши,
душата от вятър пронизващ и леден,
не можеш, дори подслони.

Последните щрихи – готов е букета,
красив е – от полски цветя,
стих скромен – любител поета,
отива си бавно деня.