Този красив, уникален, традиционен, български обичай , ми напомня за моята баба Анна и нейните мартеници. Винаги ги изработваше сама от памучни или вълнени конци, плетеше ги на една кука . Още в началото на февруари тръгваше по магазините за прежди и все недоволстваше , че е пълно с фалшиви материи и лоши цветове. Ние се смеехме, а тя търпеливо обясняваше, че трябва снежен, бял цвят и по-тъмно червен, наподобаващ човешка кръв.
          - Какво е туй „електриково” червено, такваз кръв няма ! Тез конци са от лайлон, не носят здраве, плодородие и плодовитост ! То и гащите дет ги носите са таквиз, затуй със зор правите деца и трудно фащате – лайлони !
          Ние се заливахме от смях, полуразбрали приказките  и отговаряхме:
          - Не си играй бабо, на пазара мартеници колкото щеш, даже има и светещи, ама на теб ти свиди за парите !
          - Малки сте още и глупави, ама искате да докоснете човека !? - обидено нареждаше тя- Мартеница се дава за здраве и плодовитост. Лесно се прави от всеки, така освен пожелание, даряваш и част от сърдечен труд на обични хора. Не се продава, дарява се, както и здравето не се купува ! Ей я Дена на Минчо баба му, стана 200 кила и се лежи, уж от диабет болна. Онзи ден иска да и продам мартеници, а аз и викам – направи си, да не те мързи, аз мартеници не продавам. Още да ви кажа, тез дето ги продават, мязат на кукли, украшения и глупости, шопите ги измислиха – Пижо и Пенда, аз не ги признавам. Истинската мартеница за момче е кръгче или топчица за момиче цветче или ресници и само в бял и червен цвят. Топчиците са много важни за момчетата, без тях са заникъде ! За момичетата редовна, добра кръв при разни поводи! Като пораснете ще разберете защо ! За плодородие, плодовитост на животно и дърво могат да се окачат, то е като молитва за здраве и берекет, предвестник на пролетта !
          Тъй редеше, без даже да забележи, че нас вече ни няма и сме се заиграли с нещо друго. Пръстите и изкусно, бързо и точно оформяха една след друга хубави мартеници. Пораснахме и наистина разбрахме смисъла на думите, жалко , че не е сред нас.
          Ето една от тях, намерих я когато размествахме мебели, след смъртта на баба, паднала случайно там, запазих я като ценен спомен. Според поверието, те се не събират и пазят, видиш ли щъркел, трябва да я окачиш на някое дърво или да я пуснеш в река. Тази ще я пазя, нищо че не е от най хубавите!