Дядо ми беше ковач с яки, големи ръце. Единственото украшение, което притежаваше и рядко носеше, беше пиринчен пръстен, тънко позлатен. Пръстена с интересна, добра изработка, представляваше подкова за коне. На местата на пироните, имаше шест, малки, бели светкащи стъкалца и едно червено в средата. Явно го беше избрал тематично, защото основната му работа беше подковаване на коне.

            Като ученик в техникума, винаги се кичех с него, когато отивах на гости, през ваканциите. Беше ми голям и широк, почти два пръста можех да пъхна в отвора. Дядо забеляза интереса и с радост ми го подари. Пригодих го към тънките си пръсти като го срязах в долната част и свих с клещи. Позлатата отдавна беше паднала и пръста ми ставаше синьо зелен. Не го свалях от ръката си, докъто един ден се строши на две части. Прибрах го грижливо, бях решил да го занеса на златар за ремонт и така минаха няколко години. Когато мой приятел се зажени и ме покани за кръстник, го помолих заедно с халките за сватбата да го даде за ремонт. Явно не му е било до моя пръстен и така напълно забравих за него.

           Десетина години по- късно, живота ме срещна със странен човек, имащ гадателски и ясновидни умения. Без да ме познава, едно от нещата който ми каза беше:
         - Защо си загубил късмета си, къде ти е пръстена ?
         Отначало не се сетих и понечих да отрека, после трескаво претърсих навсякъде и си спомних, без епизода, когато съм го дал за ремонт. Промените бяха започнали и всичко градено с години изчезваше пред очите ми. Неудачите и загубите, следваха  една след друга. Едва ли не станах суеверен и на всички разказвах за пръстена и късмета. След подобен разказ, мойте кумци се сетиха, че пръстена е при тях. Върнаха ми го и започнах да търся как да го оправя. През това време при мен работеше един пропаднал човек с който бяхме състуденти и приятели навремето. Хазарта го беше унищожил , опитвах неуспешно да му помогна да върне огромните си дългове, към близки и роднини. Каза ми, че има близък човек – златар и настойчиво ме накара да му дам пръстена. Дадох го с определено нежелание, отдавна бях изгубил доверието си в него. Помолих да ми направи и едно копие – златно. След десетина дни, двата пръстена бяха при мен, доста по- малки от размера на пръстите ми. Златното копие, беше доста нескопостно, след рекламация и ремонт, можех вече да го нося.

         Не мина и месец, без никакво усилие, пръстена се спука на ръката ми. За да стане това е нужно огромно усилие, материала е плътен, без заварка. Реших да мисля позитивно, че “природата” иска да наподоби максимално стария пръстен – срязан от мен в детските години. От тогава не е слизал от ръката ми, много рядко го свалям. Пазя и стария бронзов оригинал, той ми е много по- скъп. Понякога имам чувството, че с него идва засмян и дядо Данаил.

         Не вярвам, че носи късмет, но черната серия от неприятности понамаля. Късмета  е нещо случайно, подарено и незаработено с труд, затова не ме вълнува много. Добрите спомени за достойни, близки хора са повече от късмет, те дават истинският смисъл, на нашия кратък живот.