Тихо пролетно ръми, капките се стичат по прозореца и отиват забързано нанякъде в безкраен кръговрат, понесли със себе си хиляди спомени. Топли и ледени, големи и малки, тежки и ефирни.

          Бях на 6 години когато висях, като кавалер пред входа на Емилия за да отидем в забавачницата, тихо ръмеше. От година го правех, носех и  тежките топленки и се гордеех с нея. Един дъждовен ден я видях с други момчета. Беше си събула гащичките и нещо им показваше , а чешмите капеха върху метален умивалник в отвратителен такт. Тогава разбрах, че няма да е само моя.

          На 12 вече имах „ мокри”сънища и други мъжки неща. Ловяхме кротушки с ръце в чиста рекичка с мой приятел. Насреща две какички по бански се заливаха от смях. Притъмня , поройно заваля. Чудехме се дали да легнем в по- топлата от капките вода, когато красавиците ни помахаха отворили чадъри. Тази при която отидох, ме прегърна за да останем сухи. Стори ми се , че е нимфа или поне амазонка. Не посмях да  я огледам подробно, гащетата ми бяха къси и тесни. Едри, тежки капки падаха върху чадъра и пееха орфееви мелодии. Чувствувах какво е да си мъж, оставаше и да го осмисля.

          После в казармата се запуши канала. Облечени в защитни, против химическа атака, облекла копаехме и търсехме тръбата. Кинефа беше селски тип  но с 20 гнезда и преливаше. В изкопа течеше от всякъде и се свличаше земя. Защитните облекла пропускаха, все едно че ги няма. Извадиха ме от изкопа и отидох да докладвам. Командира свирепо ме изгледа и заповяда:
         - Работете не тече, само капе.
Докъто се върна ямата се беше напълнила до горе с ароматни неща, добре че нямахме акваланги. Допълнително банята не работеше и нямаше вода да се измием, но оцеляхме.

         Много капки, труд, институти, години по ред. Прибираме се с по-малката ми дъщеря  в къщи сред летен дъжд и далечен тътен. Нося я в ръце под чадъра, а тя с всички сили се държи за врата ми. Капките пълнят дънките ми, но аз съм щастлив, някой истински  ми вярва. Пораснаха и двете, до днес, най обичат марските солени капки.

          Вали , стъклата на стария москвич, паркиран в малка уличка са замъглени. Капките капят и вътре. Сгушваме се един в друг, нямаме право на хотел. Чудесно време, двамата сме в грях , обичаме се , не искаме да страдат другите. Така от младостта до сребърните коси и съвсем до скоро. Радвам се, макар и късно те намерих, след много, много капки. Не може да сме заедно, всеки ден и навсякъде, но в друг живот ще бъдем.

          Капките спряха, банката е празна, сестрата някъде пие кафе. Болничната стая е гадна и студена, край мене няма никой. Дали във вената няма да влезе въздух? Че какво от това, може би е време!