Път :: Дядо Данаил

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.02.2011 14:17 - Дядо Данаил

Автор: dedenze Категория: Лични дневници

Прочетен: 1073 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.04.2011 17:12

Голям, як и синеок българин. Ако навремето имаше конкурси за културисти, би се класирал в челните места. Тялото, не беше изградил чрез фитнес и хранителни добавки. Той беше ковач. На стената, до наковалнята, стоеше опушено, майсторско свидетелство. Със снимка от младежките години , няколко печата и гербови марки от царската администрация. Да получиш такъв документ е било доста трудно. Свидетелството е давало право за работа и откриване на ковачница. Имаше основание да се гордее, голям майстор и хората непрекъснато го търсеха. За съжаление, беше дошъл социализма и му забраняваха частна практика. Нелегално поработваше, комшиите не го издаваха. Носеха му счупени мотики, брадви, коси, сатъри и какво ли не, за ремонт. Ръцете му бяха груби, напукани и силни. Бях 12-13 годишно момче и когато ме потупаше уж леко, свойски, губех дъх. Радваше се , че аз, любимият внук, ще изкарам ваканцията при него. Имахме си игра в която, той хващаще двете ми ръце с една негова. Освободя ли се, изпълняваше мое желание. Нямах никакви шансове, ако се теглех много, просто ме вдигаше във въздуха. Понякога ми пускаше аванти, уж ме изтървал. Водеше ме из града , на всички обясняваше, че съм внукът . По време на разходките, винаги намираше някакви, захвърлени железа и ги прибираше. Баба ми, като ни видеше натоварени с мръсните отпадъци, започваше да вика от вратата. Той и отговаряше с цветисти майни. Тя спеше на горния етаж от къщата. Не спяха заедно, защото дядо я "закачал”. Въобще 62 годишният ми дядо, беше мъж отвсякъде. Бабата , беше 45 килограмово миньонче, обичаше клюките и приятелките. Откакто я помня, плетеше на една кука дантели и все боледуваше от нещо. Това въобще не и пречеше в общуването и мобилността. Бяха странна, смешна двойка, в добра симбиоза. Дядо казваше, че я взел заради мястото, по- малко от декар, но на главната улица. Такава е била зестрата, която получила след дълги преговори.Там е построена двуетажна къща с ковачница. Разказваше как е подковавал на ден, по 20 коня с негови подкови и австрийски пирони. Имаше кротък, кафяв кон Алчо с бели „гети” и малка каручка. Говореше му, като на човек. Всеки ден ме събуждаше, звънът на наковалнята. В къщата имаше малки, „шпионски”прозорчета, през които се виждаха стълбите, кой влиза и излиза. Като види ,че слизам, идваше да ми прави компания за закуската. Следеше, как и какво ям. Наблягаше на чисти и калорични продукти. - Нагрявай , че ще работим.-Израза означаваше яж яко, както и нагрявай желязото повече. След това отивахме в ковачницата. За мен имаше по- малък чук. Показваше ми целият процес, при който произволно парче желязо, се нагрява, формова, заварява, пробива само с помоща на чук и клещи. Помня всичко, а то е цяла наука. Понякога казвах, какво да правим, например мотика. Първо се оформяше отвора за сапа, после полумесеца, после се заваряваха. Следваше изтъняване и заточване на режещият ръб и накрая закалка само на острата част. Особено ми харесваше т.н. подковане.Това е коване от двама ковачи. Първо удря този, който държи нагорещеното желязо, след него другият ковач. Действието се извършва бързо, защото метала изстива. Ритама на ударите се определя от звука, като метроном. Изисква майсторлък, иначе е опасно. С мойта физика, издържах 2-3 минути, но бях особено горд, че мога да го правя. Имаше много тънкости, да не се уморяваш, да използуваш отката на наковалнята и т.н... По-късно в техникума имахме практика по студено коване и учителят веднага разбра, че имам опит. Дядо не пушеше, пиеше понякога червено вино . Вечер ме водеше до винпрома. Представяше ме, като калфа, подковач. Там имаше приятели, на които подковаваше понякога 2 коня, които използуваха, като вътрешен транспорт. Черпеха с вино в големи метални чаши. Даваха и на мен пълна чаша. Една вечер, съм дръпнал повечко и баба усети. Беше като оса , а дядо се смееше доволно. -Нали е мъж, трябва да изучи всичко. Дядо Данаил , беше моя Бог с когото споделях проблеми и мечти. В техникума носехме задължителни ,черни униформи. Искаше ми се да имам "цивилен” костюм и му казах. - Колко струва, 70 лева стигат ли ?– дядо вече броеше банкнотите, от стар кожен портфейл. - Майка и татко няма да се съгласят - плахо промълвих. - Че докога ще ги питаш, кажи им ,че аз тъй искам. Още повече, помагаш и си изработил тези пари. Те са твои и може да ги харчиш, както искаш. - Толкова много не съм заработил. - Хващай чука, вместо да се вайкаш - избоботи дядо. На 17 години, бях на седмото небе със зелен костюм с две цепки отзат, според модата. Втората мечта радио с грамофон, дълго не смеех да кажа, струваше 150 лева. Почти две работнически заплати. Дядо имаше старо радио, което слушаше от време на време. Идейно украсените новини, го дразнеха. Засипваше ги с псувни и негодувание, сякаш редактори и говорители бяха в стаята. За грамофони не беше чувал. Бях направил първия си линеен, транзисторен приемник със слушалки. През ваканцията му го занесох и демонстрирах. Разбира се, хващаше само радио София. Той живо се интересуваше , как работи. С часове му обяснявах за радиовълните. Включих и начина на запис върху плочи и каквото знаех за грамофоните. Накрая изплюх камъчето, че ми се иска да имам. Родителите мислеха , че ще спра да уча , ако има такова нещо в къщи и темата беше табу. Моят Бог се засмя и веднага извади парите. -Без благодарности, ще ми ги върнеш , като станеш инженер. Социализмът набираше сили, създадоха се ТКЗС . Забраниха да кове в къщи. Взеха коня Алчо и каручката в кооператива. На вторият ден коня умря, изтървали го в блока с люцерна. Това е калоричен фураж, от който се добавя по малко, към храната. Ако животното се напасе само с него, се подува и няма спасение. Баба разказваше , че няколко дни е плакал за него. Понякога го викаха в ТКЗС –то, за ковашка работа. Не беше достатъчно , а не можеше да стои без работа . Затова ходеше и в една фабрика. Зареждаше апарати с карбит за ацетилен. Вадеше касетите горещи с голи ръце. Не му пареше, от ковашкият занаят, бяха загрубели достатъчно. Вдишването на ацетилен , склерозира бързо кръвоносните съдове. Никога не е ходил по лекари. Имаше две хернии , за които сам си беше направил , специален притискащ колан. В годините, често са го ритали коне , докарани за нови подкови, имаше флебит на единия крак. Цереше го с жилото на пчели. Така до последният му ден. Извикали го, да подковава коне в ТКЗС-то. След последният кон , получава инсулт. Мъчно ми е, че не можах да се разделя с него и да му кажа, колко го обичам. Надявам се , че той знаеше това. Сред нещата му намерихме две спестовни книжки на мен и сестра ми. Детски влогове, който може да ползуваме, като навършим 18 години. Липсва ми този човек. Наближавам неговите години. Чувствувам, как се опитвам да подражавам, на моя Бог, в много неща. Дали е успешно, други ще кажат. Дано аз, като него си отида, безшумно, работейки нещо , а после... да липсвам на някого.

Нагоре