Те се смеят. Те ръкопляскат.
Те са във някакъв шумен екстаз.
Всички са с мен-човекът със маската.
Всички са с мен-когато не съм аз.
Дори и името ми не е истинско,
а артистичен, смешен псевдоним,
на който те да могат да се кискат,
щом изляза с тежкия си грим.
А после-всичко по сценарии.
Изкуствени усмивки и изтъркани шеги.
Смях, от който ми се гади...
И вперени във мен безброй очи.
Те се смеят. Те ръкопляскат.
Те са във някакъв шумен екстаз.
Покланям се. Тръгвам. Човекът със маската.
Отивам там, където съм аз.
Там в съблекалнята-далече от всички,
ме чака друг, различен спектакъл.
Пред огледалото пак ще играя самичък.
Без маска и грим ще играя тъгата си.