Спомняше си почти всичко, подробностите с времето се губеха. Ремонта на сателита, сигнала в  норма, работата приключена. Метеоритче като яйце, но проби резервоара. Гориво –всички индикатори червени, няма резерва. Става интересно, няма връщане назад, нямаш и котва. Цистерната с повредена навигация за 24 часа. Изключи звука на алармата, рапорт не е нужен, земните  диспечъри  вече са на ясно - мълчат.
         Луната, само на 1000 километра, лети към нея. Последна възможност, две кислородни бутилки и четири винта с взриватели. Поне ще спаси нещо от совалката. Няма време, първо бутилките в основата на манипулаторите, по два взривателя на вентилите. Въже, осигурителното е доста здраво няма да му трябва повече. Успя  да се върне до пулта. Сега посоката, на око, право в средата, релефа се вижда отчетливо, не е толкова важен. Черно- бяла и сива, нарастваща, студена и пустинна реалност. Три кратки импулса, добре, има още малко гориво в соплата за насочване. Сега всичко да забави скоростта, колкото може- взривателите. 
        Проблесна, две струи кислород, светейки с цветовете на дъгата, полагаха жалки усилия да смегчат удара. Лунната повърхност се настани в илюминатора и заплашително се приближаваше. Красиво все пак, като в старите филми от формула 1. Удар, тъмнина и тишина.
         Чудо,той виждаше. Нямаше никаква болка. Отломки от корпуса, пръснати наоколо. Ослепителен  слънчев лъч осветяваше краката му. Какво е това, куп разкъсана синтетика, жици, тръби, метал. Няма кръв, не диша, не може да помръдне, но вижда и мисли.
         Сините му очи се замъглиха от сълзи, замръзнали за секунди  - какво съм, защо не са ми казали ? След месец, едвам долови в ефира разговор:
         - Уникално, успял е да спаси почти всичко ценно, ще трябва да направим два курса. Какво да правим с него ?
         - Нищо извади процесора, останалото остава тук.